Данъчно облагане
Изискването за икономическа ефективност предполага изграждане на данъчна система, която не обезсърчава предлагането на труд, спестяванията и инвестициите. В тази връзка е препоръчително прилагането на неутрални, недеформиращи поведението на икономическите субекти данъци. Финансовата теория дефинира подобни налози като паушални. Пример за недеформиращи (паушални) данъци са тези, при които плащането не зависи от дохода или от богатството на субекта, а има отношение към конкретни характеристики на физическата личност (пол, възраст, семейно положение). Принципът на административната простота акцентира върху необходимостта от икономичност или рентабилност на прилаганите данъци. Целесъобразно е, административните разходи по издръжка на данъчната администрация, по управление на приходната система и разходите за контрол по отношение коректното плащане на данъците, да се колебаят в разумни граници. В този аспект на мисли е препоръчително следване на политика, ориентирана към съкращаване сложността на данъчното законодателство чрез отказ от предоставяне на специфични преференции. Практическата реализация на подобна система логично има за резултат установяване на разбираеми данъчни закони (удобство на данъка).
Принципът на административната простота е тясно свързан с изискването за изграждане на политически отговорна данъчна система. В случая, задължително условие е прилагането на данъци, при които ясно и недвусмислено е дефиниран субектът, понасящ тежестта на облагане. (определеност на данъка). Изискването за политическа отговорност е свързано и с необходимостта от изграждане на данъчна система, отчитаща предпочитанията на платците – физически и юридически лица. На практика, изискването за гъвкавост намира израз в използване на прогресивни подоходни данъци. Последните, в качеството им на автоматични стабилизатори на икономическата конюнктура, осигуряват приспособяване на данъчните приходи към моментната фаза на икономическия цикъл. По този начин, в условията на рецесия, данъчните приходи в бюджета намаляват (например поради факта, че облагаемият доход на стопанските субекти намалява и съответно се облага с по-ниска данъчна ставка), без изрична промяна във величината на данъчните размери. Последното е еквивалент на провеждане на дискреционна (целенасочена) експанзионистична фискална политика, ориентирана към стимулиране на агрегатното търсене.
Респективно, в условията на подем прогресивните подоходни данъци имат за резултат нарастване на бюджетните приходи (провеждане на дискреционна рестриктивна политика, насочена към стабилизиране на ценовото равнище). Изрично следва да се отбележи, че изискването за гъвкавост на данъчната система не следва да се интерпретира като настояване за чести промени в данъчното законодателство. Повишаване справедливостта на облагане е най-често изтъквания аргумент за промени в данъчната система. Финансовата теория акцентира върху необходимостта от хоризонтална и вертикална справедливост. Една данъчна система се смята за хоризонтално справедлива, ако хората, които са еднакви във всички съответни отношения, се третират еднакво. Конкретизирайки тази гледна точка, може да се твърди, че принципът на хоризонталната справедливост изисква субекти с еднакво имущество, еднакви доходи или еднакво потребление (т.е. лица с еднакъв данъчен капацитет) да плащат еднакви данъци. Логично, изискването за вертикална справедливост на облагането се базира на предположението, че хора с по-голям данъчен капацитет трябва да плащат по-високи данъци. Анализираният вариант за интерпретация на проблема относно справедливостта имплицитно предполага, че данъчният капацитет на лицата се свежда до възможността за плащане на задължението.